Община Павел баня

Контакти

КОНТАКТИ: >>


Главно меню

Административни услуги

Устройство на територията

- Обяви по ЗУТ

- ОУП Община Павел баня

Проекти на норм. актове

Вътрешни норм. документи

ПРОФИЛ НА КУПУВАЧА

Информация

Брояч

Архив новини : - Интерес към моноспектакъла на Иван Несторов
Posted by SB on 2010/11/15 15:19:21 (1452 reads )

- Интерес към моноспектакъла на Иван Несторов

             Безответен вик в защита на старостта
Така най-кратко бих определила моноспектакъла „Дом”, който с голям успех представи пред обществеността на Павел баня и с. Габарево актьорът от младежкия театър Иван Несторов. Той бе гост на Община Павел баня и на читалище „Напред” в дните, посветени на празника на народните будители. Постановката на младия режисьор Веселин Димов е по пиесата „Сибир” на австрийския драматург Феликс Митерер. Тя е съвместна продукция на Театрална работилница „Сфумато” и Театрална компания Момо, осъществена с подкрепата на Министерство на културата и Австрийското посолство в София.
…Спектакълът ни отвежда в атмосферата на един старчески дом, където обслужването на възрастните хора се осъществява с най-съвършена съвременна техника – храна и лекарства се подават по автоматизиран път, поведението на всеки пребиваващ в дома, уединен в самостоятелна стая, се наблюдава от  видео камера, от радиоуредбата запис на приятен женски глас ръководи дневния им режим. Наглед всичко е подредено, цивилизовано, хуманно. Почти като във футуристичните къщи-мечта от фентъзи на Рей Бредбъри. Но само на пръв поглед. Защото тук липсва най-важното за един изживяващ залеза на живота си човек – уютът на семейния дом, обичта и общуването с близките и дори с вярното домашно куче, нормалното човешко присъствие. Вместо реално обгрижване на телесните и душевни травми на затворените тук старци – студено безразличие, безнадеждна самота и пълно обезличаване, унизяване и смазване на личността им! Затова главният и единствен герой – 80 годишният Хелмут Шуле – доведен насила от семейството на сина си в късна нощ, за да не разберат съседите, упоен и вързан за да не се съпротивлява, оприличава приюта си с военнопленническия лагер в Сибир, където е попаднал по време на Втората световна война. Както там, и тук, в този дом, достолепният старец престава да бъде човек, превръща се в „легло 23-А” – като военнопленникът с жигосан номер на плътта. И в своя безкраен самотен диалог с въображаеми събеседници той споделя: „Това е второто ми депортиране в този живот. Първото беше в Сибир, второто – в този дом. Какво, какво казваш, че преувеличавам ли? Не, не преувеличавам. Ти не познаваш този Сибир! А и другия Сибир също не го познаваш… Вярно, там беше студено (то и тук е студено!), но там поне можех да уча шах, някои руски думи. А тук – пълно бездействие – мога само да лежа и да чакам смъртта…”  Има два начина да се оцелее по-дълго в такъв дом – с дипломация и дребни подкупи за персонала, ако разбира се имаш спестовен влог и склерозата не те е ударила до там, че да забравиш кода на сметката си. А може би и с пълно подчинение на абсурдния, зомбиращ ред. До този изстрадан извод стига героят на Иван Несторов. Но неговият Шуле все още е съхранил остатъци от човешката си гордост и достойнство, бунтарят в него е още жив! Той се преструва, че пие упойващите хапчета, но ги изплюва извън обсега на камерата, прави опит да избяга, но го връща зловещият вой на сирена, като при бягство от затвор. Тогава решава, че положението в това гето за старци може да оправи само човек от висшите етажи на властта. И пише писмо до Президента на републиката. Във виртуалния си диалог с високопоставения гост (който очевидно така и не идва), смесвайки реалностите в дома със спомените си от лагера в Сибир, г-н Шуле изкрещява на висок глас истините за лицемерния хуманизъм и липсата на чуваемост към съдбата на старите хора: „Тук, на метър под нас, земята е заледена. Студ отдолу, студ отгоре. Дъхът замръзва на ледени кристали и скърцайки се спуща към земята. Понякога замръзват и думите, преди да стигнат до ухото на слушащия. Замръзват, и чак през пролетта, на слънцето, когато говорещият и слушащият може би вече отдавна ги няма, думите се размразяват и прозвучават, но вече е късно и губят всякакво значение…”   „Тук ще ви кажат, че сме опърничави, че сме невежи, че постоянно се оплакваме. Това е, защото се чувстваме ненужни, г-н Президент!!!”
Безответният монолог на Несторов-Шуле прозвуча над главите на смълчаните зрители – голяма част от които възрастни хора – като ехо на собствения им вопъл и бунт срещу унизително мизерната старост, на която са обречени и тук, в България. Несъмнено, съдбата на възрастните хора в едно високотехнологично общество на егоистичен прагматизъм, на бягство от синовна отговорност, на безразличие, отчуждение и нетърпимост между поколенията, е проблем за целия съвременен свят, но той има специфични измерения във всяка държава. И ако мотото на постановката е, че степента на развитието на една цивилизация се измерва с отношението към възрастните хора, то нека се запитаме: Към кой етап от развитието на цивилизацията е България днес? Може би към онзи, от старата приказка за жестокия владетел, заповядал да унищожат всички старци в царството му? И защо нито един наш съвременен творец не посмя да напише български театрален или кино вариант на „Сибир”???
                 „Опора в този финал на живота ми е моето семейство”,
признава актьорът Иван Несторов, с когото разговаряме за моноспектакъла, за сложната роля на Хелмут Шуле и за отношението към старите хора в България.
– Уважаеми г-н Несторов, в „Дом” вие създадохте покъртителен образ! Как успяхте да постигнете толкова силно и убедително препокриване с литературния герой?
– Това е много интересен но и много труден въпрос. Всъщност, изборът не е мой. Когато ми предложиха ролята, дъщеря ми и жена ми, които са най-близките ми и доброжелателно настроени зрителки, също прочетоха пиесата. И дъщеря ми каза: Тате, тази роля е за теб. Ти притежаваш духовната чистота на този човек и мощта му да се съпротивлява на унижението и да търси истината и причините за нещастната си съдба. Ролята е близка до теб, до твоята емоционалност, до твоята неомърсеност от времето, в което живеем и ще ти бъде лесно да се вживееш в нея и да я направиш така, че да ти донесе творческо удовлетворение, защото ще има покритие на твоя духовен морал с този на разбунтувания Хелмут Шуле… И аз приех ролята без да се колебая.
– Снощи, на представлението, се запитах: След като режисьорът е „побългарил” заглавието на пиесата, не е ли имал шанс да я адаптира по-осезаемо до българската действителност?
– Естествено е зрителите да очакват нещо такова. Но „побългаряване” в текста би могло да се допусне в една оперета или водевил. В театъра е закон, че не може да се променя текста на известен драматург или да се нарушават авторските права на преводача му. Затова на репетициите директорите на „Сфумато” проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова обърнаха внимание не толкова на побългаряването на текста, колкото на необходимостта в последната част на спектакъла – въображаемият диалог с президента на републиката, когато героят казва, че нещата трябва да се оправят от най-високо място, да се сложи една голяма поанта на внушението, че за съжаление и от там нещата не се виждат и не се оправят. И аз се стремя да постигна това внушение…
– Като човек, принадлежащ също към хората от третата възраст, какъв урок за оцеляване в реалния си живот сега извлякохте от съдбата на героя си?
– За да отговоря, ще се върна пак към въпроса защо приех тази роля. Поуката от цялото ми участие в моноспектакъла е, че той ми помогна да се взра и преоценя отново голямата опора, която ми дават в този финал на живота ми моето семейство и моите наследници. Защото в пиесата именно тази опора липсва на главния герой. Именно неговото семейство го предава и „депортира” в старческия дом, когато той със счупен крак и подпрян на патерици,  им се „пречка” и става излишен в собствения си апартамент. А после синът му не намира дори десет минути за да отиде на свиждане. Правейки сравнение с него аз осъзнах, че имам тази опора, успял съм по някакъв начин да я съхраня и че мога да завърша по един нормален начин живота си. И ако моноспектакълът има успех, може би той се дължи на стремежа ми да предам на публиката вътрешното си усещане и убеденост за ценността на тази връзка между възрастните хора и техните наследници, каквито и да са неизбежните различия между поколенията. Защото ако тя се запази, няма да има такива тежки житейски катастрофи, каквито наблюдаваме за хиляди възрастни хора и у нас.
– Режисьорът акцентира и върху любовта и привързаността на героя ви към старото си куче, чиято липса усеща болезнено, а вестта, че то е „хуманно” приспано завинаги, го сломява. Вие изиграхте това великолепно, имате ли куче?
– Не, нямам куче, но идеята, че в този прагматичен свят на равнодушие и отчуждение дори едно куче дарява стария човек с повече обич и вярност отколкото най-близките му хора, предлага контраст, който дава възможност за силна артистична интерпретация. Например героят ми казва: „Храната тук е лоша. Никога не бих нахранил с нея любимото си куче.” Или: „Човекът до теб може да те напусне и при най-малкия полъх на вятъра, но кучето ще остане до теб и в най-голямата буря.”
– Вашите земляци тук (Иван Несторов е родом от Павел баня – б.а.) ви обичат много и продължават да ви наричат с детския прякор „Аната”. Сантиментът към тях повлия ли върху емоционалния градус на изпълнението ви?
– Признавам, че това отношение на павелбанци към мен много ме топли. Що се отнася до сантимента (замисля се и прави пауза)…той е човешко състояние, което не можех да избегна… Вижте, когато в София репетирам или играя моноспектакъла, слагам някакви граници на емоцията, не разчитам по сантиментален начин  да разрева публиката. Освен това светлинната завеса между сцена и салон концентрира, не влияе на чувствата. Но тук снощи, още преди началото на спектакъла, виждах в залата да влизат мои приятели, по време на представлението съзирах познати лица, следях изражението им и в някои моменти емоционалният градус на изпълнението ми наистина се вдигна по-високо от обикновено...
– Уверявам ви, публиката го оцени и вероятно сте го почувствали по аплодисментите и цветята, с които ви се отблагодари. Аз също ви благодаря за това преживяване, което ни накара да осъзнаем още веднъж колко нетолерантно е обществото ни към проблемите на старостта. И бих пожелала дано повече хора от „висшите етажи” на властта, от които зависи тяхното решаване, да гледат този спектакъл…
                                                                                                             Йорданка Трополова